Представяме ви една възпитаничка на Руската гимназия, която е широко известна в средите на журналистите и хората на словото изобщо. Човек с добра реализация и с усмивка към всеки. Дотолкова благоразположена, че дори предложи да напише сама статията за себе си в желанието си да помогне.
И така…
Моята кариера и цялата ми професионална дейност е свързана с писането и с литературата. В момента съм редактор в русенския ежедневник “Утро”, главен редактор съм на единственото излизащо в момента русенско списание за литература и култура “Брод”. Имам издадени четири поетични сборника: “Шах с царицата”, “Сеч”, “Пясък в обувките” и “Точка. Нов ред”, автор съм на литературно-исторически изследвания, редактор съм на множество художествени издания. Превеждам поезия и проза. В последните години в мой превод на български език са излезли романът “Младите години на медицинския брат Паровозов” на Алексей Моторов, стихове на Михаил Лермонтов, Вячеслав Куприянов, стихове на съвременни руски, арменски и латвийски поети, под печат в момента е мой превод на «Чеченски дневници» на Полина Жеребцова. Мои стихове са включени в сборници и антологии на френски, румънски, хърватски, руски, арабски езици.
За всичко това – за успешната ми работа като литератор и като журналист, съм признателна в огромна степен на училището, което завърших преди много години. Това е Руската езикова гимназия, която в годините, през които аз учих в нея /1971-1975/, носеше името на руския писател и драматург Максим Горки.
Нашата гимназия имаше много солиден авторитет – с добрата подготовка, която даваше на своите ученици, но също и със специфичната атмосфера, която цареше в нея – атмосфера на макар и относително, но категорично съществуващо разбиране, на спокойствие и на поощряване на творческите нагласи и амбиции на учениците.
Истината е, че именно в гимназията съм направила първия си поетичен превод – това беше в часовете по екскурзоводство, като задачата за превод, при това от български на руски език /!/, ни възложи преподавателката по екскурзоводство Надежда Данева.
В гимназията съм написала първия си сценарий – това пък беше задача, поставена от преподавателката ни по руски език и литература Екатерина Трифонова, която не пестеше богатите си познания, ерудиция, усет за изкуство и щедро споделяше с нас всичко това, като ни провокираше и сами да търсим и да изявяваме своите дарби.
Литературните експерименти и опити се поощряваха от преподавателите ни българисти – Христо Дончев, Самуил Стоев, широтата на общата ни култура достигаше далечни хоризонти в часовете по география с незабравимата Лора Стойкова, в часовете по математика успоредно с теоремите и формулите за лице на кръг и периметър на паралелепипед при Пеньо Пенев научавахме не по-малко за класическата музика и добрия тон, а в часовете по френски език при очарователната наша Madame Yordanka Dobreva попивахме шансоните на Жак Брел и Пиер Брасанс, съпреживявахме драмата на Барбара и буквално виждахме чашата мляко от “Закуска”-та на Жак Превер, в когото всички поголовно бяхме безнадеждно влюбени.
А колкото до нивото на подготовката ни по руски език, ще спомена само три факта. Когато завърших Руската езикова гимназия през 1975 година, в Софийския универистет кандидатствахме три момичета от целия ни випуск. И трите бяхме приети в специалността “Руска филология”, при това на челните места в списъка.
Лично на мен ми беше безкрайно скучно през цялата първа година в тази специалност, тъй като за повечето студенти от курса се налагаше да се преподават аспекти на руския език, които аз вече знаех добре още от гимназията. Затова когато някъде през април 1976 г. от Съюза на преводачите обявиха конкурс за художествен превод за постъпване в Литературния институт в Москва, не се колебах нито миг. Явих се на двата тура – на първия превеждах проза, на втория – поезия, стихове на Сергей Есенин, класирах се и от есента на 1976 година вече бях студентка в единствения по рода си Литературен институт.
Там в края на първи курс на практическия изпит по съвременен руски език, на който ние се явявахме заедно с колегите ни руснаци, се оказа, че единствените петици бяха моята и на моята колежка и приятелка от София, която беше завършила прочутото софийско училище “Александър Пушкин”. Мисля, че всякакви други обяснения и реверанси към моето училище са напълно излишни.
Това училище наистина ми даде много и в голяма степен предопредели професионалната ми съдба с всичките ѝ върхове и пропасти. Радвам се, че една от неговите директорки – Екатерина Трифонова, която ние от някогашния 11 А клас бяхме щастливци да имаме за класна – успя да види новото му място в новите условия и направи и невъзможното, за да превърне Руската езикова гимназия в Училището за европейски езици. Което днес в Русе е едно от най-търсените и най-авторитетните с адекватната подготовка на сегашните ученици. Надявам се, че това училище ще има още по-богато и интересно бъдеще. Пожелавам му го!