Иглика Пеева е родена в Русе през 1956г. Завършва Руската езикова гимназия през 1974г.и Международен туризъм – Варна. Още в ученическите години печели конкурси за художествено слово, литературни конкурси и конкурси за рисунки, както и шампионски титли по тенис на корт и водолазен спорт.
Работила е като актриса, библиотекар, редактор н списание „Седем дни в Русе”. Журналист е в Радио Русе от 1985г. Автор е на 14 книги, 12 пиеси за театър. Член на Съюза на писателите в България и на Славянската артистична и литературна академия. Преседател на Дружеството на писателите в Русе. Създател и ръководител на Театър-школа „Артистисимо”. През 2015г. влиза в Световната поетична антология „Михай Еминеску” на английски и испански език. Нейни пиеси са играни в София, Варна, Перник, Монтана и Русе. Носител на награди за поезия, драматургия и журналистика. Произведенията й са превеждани на немски, английски, испански, френски, румънски, турски, полски и унгарски.
Руската
- Руската – реши родителският съвет.
- Идеята беше, че неординерно дете като мен няма да изкласи другаде. Въпросът не беше в оценките, аз и руската завърших с отличен. Проблемът бе в свободолюбивото чудо, възпитано (от тях - професионалните педагози-психолози) да отстоява различността си и да не марширува в общия строй.
1970г. Хладните коридори, блъсканицата, новите лица и най-невероятната личност в 14-годишния ми живот – Самуил Стоев. Учителят ни по български език. Той ни заливаше с интелигентност, смазваща обща култура и хумор като искрящо шампанско. Бях тотално запленена. Ненова пък по математика с магическа пръчица разшири съзнанието ми. Не обичах по принцип математиката, но това беше някаква друга математика, не тази, която ме отегчаваше до смърт, а някаква такава, която се превръщаше в забавление. Не беше обаче никак забавна първата ми оценка в новото училище. По математика. И разгромена се прибрах вкъщи. - Да не са те изпитвали?
- Да – смънквам аз.
- Какво има?
- Ами... – стисвам клепачи.
- Спокойно де – казва баща ми – всичко е поправимо. Да нямаш двойка?
- Не – потрепва гласът ми.
- Тройка? – пита татко и като че мярвам едва сдържаната му усмивка.
- Не – посмърчам аз.
- Четворка? – наддава той.
А аз градирам емоционално:
- Не!
- Хубаво де, голяма работа като имаш петица!
- Шест е – изплаквам.
- Чакай сега...
- Ама как не разбираш? Сигурно съм се обърнала! Кой знае сега колко ще имам по български!
Слава богу, втората ми оценка беше шестица по български и аз се усетих здраво стъпила в себе си.
После гимназията ме погълна с многото предмети на руски. И с новите приятели. Те не бяха от класа ми. Даже не бяха от випуска ми. Бяхме сборна команда, от които по-известните са Вовата Данченко – рано напуснал ни актьор, Иван Хубавият – актьор във великотърновския театър, Светльо Мичев – депутат по някое време, Милентин Койнов – журналист в Радио Шумен. В нашата тайфа момичетата влизаха и излизаха, но ние си останахме горе-долу в тази конфигурация, докато по-големите един по един не отидоха в казармата.
Една от смешните случки беше безславното ми завръщане от лагера по водолазно. Изхвърлиха ме от летния лагер в Царево, защото не успях да излъжа, че съм на необходимите 15 години, изисквани за този спорт. Приятелите ме посрещнаха на гарата в Русе и не спряха да ме поднасят до края на септември, когато вече навършила заветните години, се върнах от републиканското по апнея с шампионска купа.
Класната ми преподаваше биология и кабинетът й беше класната ни стая. Най-голямата атракция вътре беше скелетът Трифчо, собственоустно кръстен от мен. В междучасията изнасях моноспектакли, партнирайки си с него. Когато не занимавах класа с подобни изпълнения или със загадки за неизвестни произведения на изучавани автори – като например знаете ли това стихотворение от сатирата на Смирненски или това детско на Вапцаров - изпълнявах задълженията си на текстописец. Пишех на кило уводи, изложения и заключения, според заявката, а в замяна получавах братска подкрепа по сметките, защото в 9 клас ни смениха учителите и шестицата по математика остана мил спомен. Предстояха ми години на неравна борба с химия при невероятната ми учителка г-жа Касчиева ( която всички обожавахме с изключение на предмета й), по математика с учител г-н Пенев ( който много подозрително се отнасяше към артистичните ми заложби и наградите ми за художествено слово) и по физика (о, боже още потръпвам при спомена за дебелата тухла – учебника ми по този предмет). По мое време оставахме на матура само ако нямахме обща оценка 5 от годините във всичките класове. Ако не бяха тестовете по физика, сигурно щях да си остана без средно образование. Физика имахме третия час и до тогава знаехме перфектно от класовете преди нас верните отговори на тестовете. Учителката ни, г-жа Бенкова, недоумяваше: „Не знаете формулките, а на тестовете сте за отличен.”. Много обичах учителката си по физическо г-жа Йорданова. Появях ли се непредвидено при нея в някой час, веднага схащаше, че съм на заточение, понеже съм си позволила да покажа, че знам повече от положеното. По някое време класен ми беше г-н Станков – мил човек, преподаващ безумния за езикова гимназия предмет машинно чертане, който при сговорчивата ми реплика: „ Ей сега ще нарисувам чертежчето”, мило ме поправяше „ Чертежи не се рисуват, а се чертаят”. Третият ми класен, Николай Василев, ми преподаваше по любимата ми история. Един път, пишейки ми шестицата, тихичко прошепна: „Стига с тия исторически романи. Отвори и учебника все пак!”. Съдбата ми подари и г-жа Дрьомова - преподавателката по руски език и литература. Тя беше роден Учител. Отказала се от медицината, за да преподава. Дар от небето е да срещнеш човек, така влюбен в предмета си. Тя ми отвори широко завесата, зад която блесна в цялото си великолепие великата руска литература. Любовта ни беше взаимна. Аз поглъщах всичко, а тя четеше темите ми пред останалите класове. За съжаление, рано напусна този грешен свят. В крайна сметка останах на матура само по математика заради четворка по една от сметките в 9-ти клас. След няколко урока при учителката ми от 8-ми клас чудото отново се случи и математиката изведнъж стана лека и забавна. На матурата имах 5, защото изкарах 6 на устен и 4 на писмен ( понеже усърдно раздавах трите решени задачи на народа, но не успях да препиша на белова повече от две).
Толкова за оценките. В извънкласните дейности бях първа фурия. Що стенвестници съм изписала и изрисувала – здраве му кажи. Стенвестникът е едно такова животно, изобретение на соцкултурата, в което на един картон стилизирано коментираш някоя тема с рисунки и мъдрости. Темите бяха за активната ни комсомолска дейност или за разни велики дати, пред които трябваше да се прекланяме. В тази посока бяха и рефератите, по които разсъждавахме за светлото бъдеще. Абсолютна подготовка за писане в жанр фентъзи! Светлото все беше някъде в края на тунела и не му се виждаше краят, ама ние вярвахме в него. Вярвахме, че ще дойде даже, когато стояхме на тъмно поради режима на ток, докато учехме ІІ смяна. В една такава непрогледна вечер във фоайето на втория етаж спретнахме невидимо хоро и само гласовете ни огласяха гимназия „Цъфнал трън, цъфнал трън...” – нямам спомен за следващия текст в народното умотворение.
Преди години пък, когато ме поканиха да помогна, за да се направи училищно радио в гимназията, видях във витрина запазена една моя графика, илюстрираща „Градушка” на Яворов. Бяха ни дали право или да пишем тема, или да нарисуваме илюстрация. Разбира се, че можех да напиша тема, но възможността за рисунка беше шанс да нахраня душата си. Липсваше ми изкуството в гимназията! Затова си го създавах сама – с ходене на театър, с рисуване, писане, купища рецитали...
Бързах да завърша, за да уча само това, което ми е интересно. Всъщност образованието и до днес не е особено променено. Запаметява се огромен обем фактология, от която много по-малко от половината е необходимо за задължителната обща култура. Най-ценното за мен беше това, че голяма част от учителите ни се опитваха да ни научат да мислим, преборвайки се сами с квадратността на система. Уважаваха ни. Поне голямата част от тях. Може би затова се измъкнахме от предназначението си на бурмички в добре смазаната Машина. И днес, когато работя с деца в клубовете по творческо писане, журналистика, актьорско, изпитвам онова празнично чувство на летеж при срещата с личност. В тези случаи разликата във възрастта няма никакво значение, просто срещаш роднина – сродна душа и няма нищо по-хубаво от това. Да, най-ценното, което ми остана от моите учители, е вярата, че приятелството между дете и учител е възможно. И остава. За цял живот.
Сега училището е по-красиво и много по-излъскано, децата не са по-красиви, но също са по-излъскани. Много неща са се променили от времето, което аз помня.
Училището от своя страна пък едва ли си спомня за мен. Едва ли игрището помни разкървавеното ми коляно, когато ме спънаха по баскет. Едва ли вратата си спомня директора Витанов, проверяващ дали момчетата носят фуражки, а момичетата барети (моята стоеше в чантата на хармоника и я измъквах като пропуск). Едва ли коридорите помнят как вървях близо до стената, защото от главоболие понякога припадах наистина ( за разлика от припадането, за да измъкна някого от час).
Истината е, че са малко оставащите спомени от децата, учили в едно училище.
Спомените остават у самите деца и като цветен филм въртят най-милия калейдоскоп в паметта им, осветен от особената светлина на детството и сякаш пазят завинаги живо детето у тях.